всичко остава същото

всичко остава същото

като очакване

във всички краища на

тялото което продължава

във всички ъгли на съзнанието

нещастно като наемател който събира

набързо вещите си

скупчва ги в единия ъгъл

в другия ляга върху пода

слага  ръката си и издълбава таен тунел

тялото му се спуска на там в съня

твръдо

като сричката която

ще оставя

тук.

Картографии на тялото

Тялото ти като стар атлас с опъната кожа
на единият край е старата Ева с разпуснати коси
натежалото й тяло от плода ръцете са прибрани към
земята все още e плоска и неподвижна
в другия край има мъжка глава
увита около краката й
двата континента единствено Африка и Европа
другите части на света още не съществуват
от другата страна на кожата планетите са седем
и започват със Стрелец
и трите огледала за трите останали посоки на света
и стълбите изправени до тях
на земите които  са плоски и неподвижни
и стоят в центъра
слънцето е встрани
от ръкописите върху тялото без органи
само образи
сочещи север юг запад изток като стар атлас
където тялото

всеки миг ще се разкъса

Носталгиите изтичат

през децата

съня

дрехите й по тесните балкони

улици

в оранжeво

като съборените кораби на Тезей.

Носталгиите й.

Първото, за което се сещам

играем Антигона

с теб

в края на юли

ще трае две години

вкъщи

след Хирошима

затова научи репликите

на Полиник

(мъртвия брат)

Мартин

е само вътрешност
без външност
когато носи дългите шалове
ръкавите,
които скриват ръцете му,
качулката, където е синьо,
езикът,
който избутва тялото

Мартин е само вътрешност.

Тук телата са така голи 

както в Рая.

Сякаш са излезли

от камерите

преди още да са разбрали,

че те съществуват.

Паоло и Франческа

как телата им се държат

във въздуха

неестествено

Неосветеността  на смъртта

Нямото дете вътре в нас.

Появило се в тялото ни

неразбираемо.

Растящо

като небе и като нова земя

за която

нищо не е написано.

Живот зареден като пистолет

Може да бъде и в черно-бяло като стихотворение

за жените които се отразяват в стъклата на очилата

движещи се по плоските сенки на зимния Петербург

с черни обувки като ножници в които са влезли стъпките им

черните им ръце и черните им жестове в парка и неговата орбита

И  които  излизат от земната орбита

Оглушително

Аквариум

Люлеещият се стол е  покрит с одеало

и прилича на малка закрита лодка.

Тя стои на дъното й, с прибрани крака и отпуснати ръце – вместо весла, две стари растения

в стаята.

Оглежда се наоколо, вижда малките самотни острови , които не е посещавала от години

и затваря очи.

От години гласовете не достигат до нея, въпреки, че няма вътрешен прозорец, от който да гледа  малките скрити дворове,

които нямат спомен за детството 

По-скоро са глухи и пусти, в безметежността си. Затваря очи.

В тази лодка може да се отпусне, дървеният стол се полюлява едвам, едвам

тя отваря устата си беззвучно,

като прозрачна риба, оставена на повърхността

да диша. Почти не си спомня тези места.

Младостта й, по скоро детството, преминало

с една голяма почти колкото нея кукла, със сини очи, която казва

мама. Младостта.

Постепенно. Пламенно. Допира гърба си до камъните, докато жадно отваря краката, устата си.

Тук е безшумно. Тя просто си поема дъх.

Сега е отпуснала ръцете си. И вместо весла, на този стол, около нея има две стари

растения. Покритата лодка пътува, тя се превръща в голяма прозрачна риба.

 Диша на повърхността , с хрилете, напълно беззвучно отваря устата. Въздухът влиза през кожата й

очите й ясно виждат сушата. Устата й пресъхва. Взема от нощната вода.

Наводнила стаята, нощната вода, която слага в шкафчето от детството й

където стояха подредени обувките и кърпата с името й.

Сега на шкафа оставя нощната  вода, която всяка нощ дави сънищата й

тя едвам диша, устата й е пресъхнала. Прозрачна, стара риба.

Кожата й вече не носи блясъка, който отразява времето …

Стои покрита с това старо одеало

с цвят на водорасло.

И  гледа само през стъклото

на аквариума.

Този път времето ще закъснее с едно денонощие

Тя пак ще премести  погледа си в тихото пристанище на часовника

Пак ще подреди сивите вълни на косите си

Ще ги простре до бреговете до раменете си

Пак ще премести полека ръцете си от посивелите снимки

Чиито лица гледат в светлината на деня ще ги погали

Ще им прочете от думите с които  си ги помни

Пак ще си припомня имената им ще гледа как изчезват като големи сиви облаци

Ще преброи големите дупки появили се в думите й празнините

В  които потъват цели кораби и години

Ще прибере  пластмасовото птиче  ще го сложи на прозореца и ще полее цветята

Все пак този ден  времето ще  закъснее с едно денонощие

Може би заради сивите мъгли

Които бавно се стелят в погледа й в това мъгливо време

И точно в зеницата на окото й тази забодена пеперуда.

Ангелите 

тя беше жена ангел

беше наследила ангелските езици от майка си

и баба си

денем говореше човешки

английски немски френски беше го научила за

няколко месеца и до края на живота си

щеше да го забрави

вечер лягаше в гардероба си

който стоеше като катедрала в стаята й

и обръщаше гръб на света

а ангелските езици се издигаха над нея

докато тя заспиваше свита в мълчаливо кълбо

тогава катедралата гардероб угасваше

и в съня си тя говореше

Огледало

        което посвещавам на Тарковски

простряна като лятна кърпа на земята

е тази къща

прозореца през който  винаги се вижда как дъжда вали

и след четирдесет години

как светят с цвета на плодовете чашите на рафта

по ъглите как се събират старите й обитатели как си говорят

до сутринта и как белеят старите им ризи

как една жена намята шала си и бавно приближава до леглото си

издига се във въздуха и ляга

как огледалото като прозрачно езеро разлива се по пода и стените

на бреговете му  една жена разресва дълго косите си

разговорите как някой се приготвя да си тръгне

но преди това засява там където е имало

само едно поляна

простряна като лятна кърпа на земята

е тази къща  

огледало

успокоително е

пространствата в теб
никога не зарастват

издърпа синия облак
и си го сложи като шал
усмихна се слънчево
обу си обувките за дъжд
но това няма нищо общо с времето

тя излезе бавно от времето
издърпвайки дългите си вечерни ръкавици
вечната й пролетна шапка
набързо разцъфна

и небесно
синьото й отиваше
облакът стоеше на главата й

лицето й – този пейзаж
нямаше нищо общо с времето

Големият тъмен гардероб в стаята й

тя преминава край него

с рокля с гол гръб

тази рокля е нейна на майка й на баба й

трите са в нея

а зад гърба й

някакво мълчаливо и тъмно животно

което прекосява стаята

Детство

Докато спи
слагат го на бръснарския стол
звуците от детството
са пуснати силно
като радио
откъдето звучи
тичане по улиците
удрянето на топка
слънце и луна
ъгълчета за криене
и броенето със затворени очи
отваря
старата си стая
като вчерашен вестник
гласовете идват от ниското
събрани като семейство
в една стая с един прозорец
не им е тясно
вдига ръката си
и вижда

това място
е посивяло

светлината между коленете на жените

когато се навеждат
да приберат от пътя
лятото.

В часа на вълка
Толкова самотен
Може да бъде само мъж

В часа на гарвана
Никога вече
Никога вече

В часа на врабчето
Няколко трохи
И сив вятър

в края на зимните изречения

няколко вдишвания и издишвания

в студеното

и тишината като преспа

този сън е толкова малък

дори не можеш да се обърнеш в него
нито едно
познато място
от детството и от старостта
няма място където да сложиш една дума
настрани
тялото ти едвам се побира
няма място за сексуални символи
истории, премествания, сгъстявания

този сън е прекалено малък
няма място дори за ръката ти
която иска да напипа смисъл
просто в единия край
тялото ти

тук отраженията са по дълги от предметите

тук отраженията са по-дълги от предметите и ги улавят ги в своите мрежи

улавят  мъгливото небе улавят каменния мост с високи  стъпала

които отиват право към небето улавят влюбените в техните прегръдки и двойни сенки

улавят мекотата на речта и гласовете които се стопяват в краткостта на крачките улавят малките

изпити улички с предметите и сенките по техните первази и прозорци улавят  късите и тънките

сенки малки топчета и птичета от пух улавят как една жена се дави дълго и не може да

поеме въздух и сенките прозрачните й  ириси улавят пердето на очите й улавят

по-дълго е от всички видими  предмети дръпват го

улавят  пердето и светлината която се процежда под клепачите

улавят светлината ореолна на уличните лампи жълтите слънца вечерни

улавят отраженията в северните звуци 

улавя в своите мрежи

трептящите предмети

Снимките - невидими. Думите - видими.

БНР - по програма Христо Ботев  в Артефир разговоряме със Силвия Чолева за не-снимане

рецензия в Литературен вестник
Брой 36,

Мария Липискова, „не-снимане“, изд.„Литературен вестник“, С., 2013, 36 с.

След дебютната „По следите на Мадлен“ (2007), втората стихосбирка на Мария Липискова поне си дава вид, че не е толкова диалогично постмодернистична, уж непронизана от чужди гласове и присъствия. Така ли е обаче? Наистина не-снимането като че ли предпочита предимно една „фотографска“ гледна точка – писане в трето лице, престорено обективистично, спускащо прозирни прегради между погледа на лирическия говорител и гледката. И въпреки това – все пак не става дума за снимане, а за писане, т.е. за поезия, при която не-снимането е техника на лирическия почерк, чрез която текстът се опитва да удържи смисъла на течащото, изплъзващото се битие. И въпреки липсата на разгулния интертекстуализъм от дебютната книга, чуждите гласове и присъствия отново са тук, само че укротени в една трета действителност, разиграваща се едновременно на три равнища – във всекидневието, в метафизичните полета, но и в литературната памет.

Рецензия в Литературен вестник, 15-21.07, брой 27, 2015, 3 с.

Ирен Петрова

Незаснетото от Мария Липискова

Това е книга обгърната в тайнство. Думите се появяват от нищото, замъглени и неясни. Постепенно успявам да ги фокусирам с око и да ги видя, но не и да ги осъзная напълно. Още с вида си корицата ме обезоръжава. На нея е заснета личност, която също остава забулена. Сякаш не иска да се разкрие напълно. Като самата поезия. Чувствам се сякаш държа Библия. Библията на писателя, която задължително трябва да бъде прочетена. „Не - снимане“ не е от книгите, които се четат в автобуса или за развлечение. Тя изисква много по-задълбочен прочит и цялостно потапяне. Нужно е отдръпване от света, от бита и реалното. Броят на страниците лъже, дебелината също. Книгата е много по-дълга, отколкото изглежда. Същността е скрита в недоизказаното. Страниците са събрали тежестта на опита на една жена, крайностите на чувствата и умението за пестеливост. В стиховете няма нищо излишно, нито една дума, която би могла да се премахне или замени с друга. Всичко е казано толкова точно и кратко. Загатванията в поетичния свят на Мария Липискова не стават напълно ясни. Това ме кара да чета още и още и никога да не ми е достатъчно. Защото колкото и да казва, тя продължава да мълчи. Това мълчание е много силно. То има основно място в творчеството й, наред с повторяемостта на цели редове. Но тази повторяемост не натежава, мълчанието й не отегчава. Всичко е премерено и на място, така че да удари право в целта. Прозира майсторство и владеене на думите, идващи с безкрайна лекота. Стихотворенията изискват правилен прочит, определена тоналност на гласа, точно поставяне на паузите и акцентите. Човек трябва да ги чуе с нейния глас, за да ги усети така, както са замислени. Почти съм без думи. Остава мракът под кожата, спирането на въздуха и онова писмо на Орфей – да ме преследват, да ме изпълват и да продължавам да търся образите, които са останали живи и незаснети.

Проф. Тодор Христов СУ „Св. Климент Охридски”

 за не-снимане от Мария Липискова

Съвременната българска поезия е изправена пред труден въпрос, който най-общо може да бъде сведен до това кога един език е стихов. Преди двадесет години този въпрос все още е имал ясно решение. Тогава е можело да се твърди, че езикът е стихов, когато наслагва върху естествената артикулация на речта език серии повторения, например на фонологични единици като стъпката, римата, групи фонеми или на граматически елементи от рода на залога, времето или личните местоимения. Наистина, преди двадесет години процъфтяваше и свободният стих, но тогава той все още се възприемаше на фона на санкционираното очакване стихът да се бъде изграден от повторения.

През последните години сме свидетели на серия трансформации, които би било неуместно да описвам тук, но които далеч не могат да бъдат ограничени само до езика или до теорията, защото изискват да бъде отчетено въздействието на режимите на проектно финансиране, превърнали поезията от режим на производство на текстове в режим на производство на събития, онлайн платформите на публикуване, променили скоростта и рамките на четене на стиховете, промените в начина на функциониране на книжния пазар у нас. В резултат на тези промени днес стиховете, построени върху повторение на семиотични елементи, се възприемат като специфична форма на цитиране на класическите конвенции. С оглед на това в съвременната българска поезия могат да бъдат различени две линии. Първата опитва да превърне цитирането в специфично изкуство на отиграване и надиграване на класическата традиция и нейните конвенции. Втората опитва да минимизира цитирането, за да се фокусира върху специфична практика на себе си, която поради липсата на по-адекватен термин ще нарека откриване на собствения глас. Но заедно с цитирането, откриването на собствения глас е принудено да се откаже също и от изграждането на стиховия език от семиотични повторения. Поради това то се стреми да превърне езика в стих чрез накъсването му, чрез въвеждането на прекъсвания и разриви, чиито най-очевидни форми са стиховата граница, генерализирането на анжамбмана посредством разколебаване на граматическите и пунктуационните норми, натрупването на различни форми на елипсис или адинатон. С оглед на това тези стихове израстват по-скоро от мълчанието, отколкото от това, което казват.

Според мен стиховете на Мария Липискова принадлежат към тази втора линия. Но когато един език бъде устроен по този начин, той изглежда разположен по или дори отвъд границата на поезията, рискувайки да бъде възприет като проза от формираните от класическата традиция читатели. Стиховете от тази линия често опитват да минимизират този риск със семантични механизми. В случая със стиховете на Мария Липискова, това се постига на първо място чрез двойния жест на прокарване на семантични граници, особено важни сред които са тези между вътрешно и външно, човек и животно, той и тя, съчетано с подкопаването на тези граници, което превръща стиховете на Липискова в необичайно изкусно артикулиране на локални, негенерализируеми ситуации на неразграничимост. На второ място, много от стиховете задействат режими на цитиране, които, за разлика от цитирането на семиотични конвенции като размера или римата, специфично за първата поетическа линия, имат по-скоро характера на семантичен жест, отпращащ към имена и топоси от класическата традиция, схващана в най-широк смисъл и варираща от Орфей до Йосиф Бродски. На трето място, стиховете на Мария Липискова опитват да конструират специфична форма на субектност, която остава прекалено крехка или може би сингуларна, за да може да й бъде приписана идентичност, която не може да бъде идентифицирана като конкретен субект, също както не може да бъде сигурно разчетена референцията на деиктичното „тя”, което я маркира най-често в стиховете.

Смятам, че книгата опитва да реши важни проблеми пред поетическата практика, които могат да окажат значително влияние върху развитието на българската поезия.

Рецензията е публикувана в
Литературен вестник 8-14.01.2014, брой 1

В дълбочините на нямото

Камелия Спасова

Мария Калинова

Почеркът на Липискова – чувствителен към собствените имена, внимателен към жестовете на другия, обаян от повторителността, изговарящ негативното и липсата – вече е набелязал своите пунктири в „По следите на Мадлен“, но с настоящата книга подобна поетика на негативност и минимализъм е намерила още по-плътен изказ. Отхвърлянето на материалността на знаците, образите, желанията става на онази минимална полоса, която разделя вътре от вън. Образите  остават отвътре, непроявени, в обектива на въображението и сънищата,  но все пак пробили си път, намерили изказ в поезията на Липискова – един минимален изказ откъм дълбочините на нямото. Лесно е да се проследят негативните форми на жестове, думи, погледи, гласове в стихосбирката: от „не-снимане“ през „не го отразява“, „ненужно засядане в някоя дума“, „непреводимото на хора“, „не може да се познае в името си“, „не държи думите при себе си/ не държи сънищата при себе си/ не държи дните при себе си“, „в този дом който не е поезия/ не е въображаемо“, „онова животно - което не е смърт“ до „снимките са станали невидими. „

Не-снимане“ е апофатична поезия на ръба на възможността за език, форма, образ, тя търси да достигне образ по via negative откъм невъобразимото, откъм безобразното – там където достига само един вечен ритъм. „Писмото на Орфей“ може да бъде четено като метарефлексивно стихотворение, което посочва пътищата на поезията. Това не е песента на Орфей, а именно писмото (ecriture) на Орфей, което загърбва времето, изгубва света, за да се потопи в дълбочините на нямото, в непреводимият ритъм, в (адските?) кръговете на гласа, в пространството отвъд на символния ред (chora). Финалът на това стихотворение повтаря стиха „в дълбочините на нямото“, но между двата реда е поставена хоризонтална линия, която сякаш разделя тукашно от отвъдно; писмо от не-писмо; снимане от не-снимане. Тя е подобна на огледална повърхност, а повторението идва сякаш да изговори празнотата, или да го кажем и с термина на Кръстева, да остави семиотични следи от асимволията.

Ако „Писмото на Орфей“ потъва все по-навътре и бележи вътрешният полюс на залъхване, липса и отхвърлянето на света, то последното стихотворение в книгата „когато снимките са станали невидими“ извървява обратния път – при него започва да се различават лица в невидимите снимки и на финала се „поема дълбоко дъх“. Струва ми се, че това преобръщане, минимално и внезапно загърбване на липсата, е конститутивно за поезията на Липискова. Това е и движението от „не-снимане“ към „не-снимане-2“: от „понякога нищо не може да се заснеме“ към „нещата оставят те без дъх/ обръщат се/ и стават външни“. В тази поезия трябва да се внимава за тези срезове и смени на перспективата – за погледите през рамо, за протичането наобратно, в отклонениете повторения.

В „не-снимане‘ има много снимане, стари снимки, черно-бели фотографии, но това са въображаеми снимки, сънни портети. Те са открити през погледа на едно „не-снимане“.

„В близък план“ стихосбирката на Липискова улавя тялото – то е смъртно, ранимо, сънуващо,  сюрреалистична тераса с пеещи часовници. Тялото е самото пространство за поезия, то е което денонощно се носи по течението на поезията („Писмото на Орфей“), думите са бавна отрова за него („фармакон“), то пази следите и нараняванията от сънищата и въображенеито („елемент на престъпление“). Тялото е мястото, което побира въображаемата реалност на поезията:

Стояха и чакаха телата им да се запълнят

да станат реални.

Тя прибра ръцете си

и той тялото си.

„Миришеше на сняг след като правиха любов“