Сайт на Мария Липискова - място за подреждане на думи, образи, текстове, мисли и музика
Сайт на Мария Липискова - място за подреждане на думи, образи, текстове, мисли и музика

текстовете

Съдържанието на този сайт е изцяло авторско. Използването или  копирането е възможно единствено след писмено съгласие от страна на автора.
Мария Липискова
©

Хирошима моя

Photographer -  Regina DeLuise


Думите са като
нощни лампи.
Дават различни
очертания на нещата.

И имат различна
светлина.



Вещта  

                            по Хайдегер

С едно затваряне във себе си

Вещта която е

Не можеш да достигнеш

В сърцевината са

Думите

Обикалящи  като съзвездие

 

Ето тази чаша да кажем

В дъното й е нищото в подножието

В което преминаваш

От зелено в зелено

 

Така е създадено

Да побира в подножието си

Празнотата протягането на ръката

Въздухът който се измества

Или  заменя

 

И тези думи

Кръжащи в безтегловност

Много бавно

Ръката ти

 

 

И тези думи

Създадени като съзвездие

Или като млечен път

 

И таза чаша

с нейното подножие

 

Присяга се

 


този миг

разцепен на две

така се появяват
близнаци

Откровение


небето изтънява
и птиците лягат в гробовете
като в гнезда.


Дневници

дрехите й омаляваха понякога

посредата

на стаята


Гледам легнала минаващите

облаци
дъждовна стая


Поддържане на смисъла

двете букви

в ръката ми


Оставане

всичко остава същото

като очакване

във всички краища на

тялото което продължава

 

във всички ъгли на съзнанието

нещастно като наемател който събира

набързо вещите си

скупчва ги в единия ъгъл

 

в другия ляга върху пода

слага  ръката си и издълбава таен тунел

тялото му се спуска на там в съня

твръдо

 

като сричката която

ще оставя

тук.


Опитомените семейни снимки

Лица опрели о стъклото

Говорът
пуснат от телевизора

Когато млъква


и цялата зала залязва.



В китайските ресторанти

винаги има

червени китайски рибки

плуващи от изток до запад:

йероглифи


Кръглото

езеро с лилии
като френско стихотворение
което съм забравила


Събирането на кестени

и на светлина. Завъртането

на слънчевия часовник

при кръглото езеро


Италиански сонет


Оставих Октава.

Оставих и Секстина.

 

и Рим-

ите

 

в руини


Носталгии


Носталгиите изтичат

през децата

съня

дрехите й по тесните балкони

улици

в оранжeво

като съборените кораби на Тезей.

Носталгиите й.

 


Първото, за което се сещам


играем Антигона

с теб

в края на юли

ще трае две години

вкъщи

 

след Хирошима

 

затова научи репликите

на Полиник


(мъртвия брат)

 


Веднъж годишно

между виолетовото и виолетово

или усещането за жена

отвъд полът и името ми


не се надявам повече да се завърна.


Мартин

е само вътрешност
без външност
когато носи дългите шалове
ръкавите,
които скриват ръцете му,
качулката, където е синьо,
езикът,
който избутва тялото

 

Мартин е само вътрешност.

 



Дантевият ад - 1911


Тук телата са така

голи както в Рая.

Сякаш са излезли

от камерите

преди още да са разбрали,

че те съществуват.

 

Паоло и Франческа

как телата им се държат

във въздуха

 

неестествено-

 

когато тя е започнала

да чете Легенда за Ланселот -

 

Адът ги е застигнал...




Докато я докосваше
тя се съживи
наполовина


И над тялото преминава

полу-

мъжката река


Нейните пръсти са като попивателна хартия

 

Около устата  има лента,

за да могат думите да протичат,

докато той не може да диша,

свличат се по тялото.


Съзнанието този коридор,

несъзнавано нищо няма да направи,

лентата около устата му се е отвързала.

Немотата на тялото вече е освободена.


Нейните пръстите са като попивателна хартия.

 

Неосветеността

                           на смъртта

 

Нямото дете вътре в нас.

 

Появило се в тялото ни

неразбираемо.

Растящо

като небе и като нова земя

за която

 

нищо не е написано.

 


Женски портрет


Навътре тялото

бледите шумове оттам

слагането на ръката й върху другата

бледолилавото бодящото  в тила й

шипково червило

понякога портокалово.


Плътно нанесените сенки на града.



Истанбул


Кубетата на джамиите светят като ябълки.

На площада гълъбите разхождат своите сенки

сутрин когато са къси полетите на душите.

Продавачите носят в ръце тежките тела на рибите

мълчешком. И цветовете греят и описват други тела

стъпващи едновременно на земята и на небето.

Жените - поглеждат през прозорците на фереджетата.


Живот зареден като пистолет

Може да бъде и в черно-бяло като стихотворение

за жените които се отразяват в стъклата на очилата

движещи се по плоските сенки на зимния Петербург

с черни обувки като ножници в които са влезли стъпките им

черните им ръце и черните им жестове в парка и неговата орбита

 

И  които  излизат от земната орбита

 

Оглушително

 


Искаш ли да бъдеш мой любовник?

Да носиш бомби до определени места. Бавно.
Слизайки в дълбоки ровове. Бавно.
Засипвайки ги с ръце.
И излизайки. Бавно.

Поставяйки думите.
На определени места.
Докато закриваш очите си.
И се отдалечаваш. Бавно.

Да чуваш взривовете?



Хирошима, моя любов

 

Филмите показват всичко:
камъните, водовъртежа, манекените -
илюзия, която не можеш да забравиш.

 

Ти не си видяла нищо...
Черната коса върху тялото
и вместо йероглиф, вместо подпис:

Хирошма,
любов моя...

други текстове

Пристанището на часовника



Аквариум

Люлеещият се стол е  покрит с одеало

и прилича на малка закрита лодка.

Тя стои на дъното й, с прибрани крака и отпуснати ръце – вместо весла, две стари растения

в стаята.

Оглежда се наоколо, вижда малките самотни острови , които не е посещавала от години

и затваря очи.

 

От години гласовете не достигат до нея, въпреки, че няма вътрешен прозорец, от който да гледа  малките скрити дворове,

които нямат спомен за детството 

По-скоро са глухи и пусти, в безметежността си. Затваря очи.

 

В тази лодка може да се отпусне, дървеният стол се полюлява едвам, едвам

тя отваря устата си беззвучно,

като прозрачна риба, оставена на повърхността

да диша. Почти не си спомня тези места.

Младостта й, по скоро детството, преминало

с една голяма почти колкото нея кукла, със сини очи, която казва

мама. Младостта.

Постепенно. Пламенно. Допира гърба си до камъните, докато жадно отваря краката, устата си.

Тук е безшумно. Тя просто си поема дъх.

 

Сега е отпуснала ръцете си. И вместо весла, на този стол, около нея има две стари

растения. Покритата лодка пътува, тя се превръща в голяма прозрачна риба.

 

 Диша на повърхността , с хрилете, напълно беззвучно отваря устата. Въздухът влиза през кожата й

очите й ясно виждат сушата. Устата й пресъхва. Взема от нощната вода.

Наводнила стаята, нощната вода, която слага в шкафчето от детството й

където стояха подредени обувките и кърпата с името й.


Сега на шкафа оставя нощната  вода, която всяка нощ дави сънищата й

тя едвам диша, устата й е пресъхнала. Прозрачна, стара риба.


Кожата й вече не носи блясъка, който отразява времето …


Стои покрита с това старо одеало

с цвят на водорасло.

И  гледа само през стъклото

на аквариума.

 

 



Този път времето ще закъснее с едно денонощие


Тя пак ще премести  погледа си в тихото пристанище на часовника

Пак ще подреди сивите вълни на косите си

Ще ги простре до бреговете до раменете си

Пак ще премести полека ръцете си от посивелите снимки

Чиито лица гледат в светлината на деня ще ги погали


Ще им прочете от думите с които  си ги помни

Пак ще си припомня имената им ще гледа как изчезват като големи сиви облаци

Ще преброи големите дупки появили се в думите й празнините

В  които потъват цели кораби и години

Ще прибере  пластмасовото птиче  ще го сложи на прозореца и ще полее цветята


Все пак този ден  времето ще  закъснее с едно денонощие

Може би заради сивите мъгли

Които бавно се стелят в погледа й в това мъгливо време


И точно в зеницата на окото й тази забодена пеперуда.



Огледало

        което посвещавам на Тарковски

 

простряна като лятна кърпа на земята

е тази къща

прозореца през който  винаги се вижда как дъжда вали

и след четирдесет години

как светят с цвета на плодовете чашите на рафта

по ъглите как се събират старите й обитатели как си говорят

до сутринта и как белеят старите им ризи

как една жена намята шала си и бавно приближава до леглото си

издига се във въздуха и ляга

как огледалото като прозрачно езеро разлива се по пода и стените

на бреговете му  една жена разресва дълго косите си

разговорите как някой се приготвя да си тръгне

но преди това засява там където е имало

само едно поляна

простряна като лятна кърпа на земята

е тази къща  

огледало

 

 

 





докато закачаше като часовници дрехите си по стените


сянката й

стоеше в друг сезон

 






немота
но все едно през цялото денонощие

 

в ъгъла на стаята
тялото й
съвсем малко


увисва

 

 




кожата й 

рокля на старица

конците на часовете се разшиват

бавно




къща- гондола


между отраженията
стояха саксии
изпълнени с дъжд
 
тя не разбираше други думи
освен тези
които изразяваха емоции

Докато я повдигаше
от инвалидното кресло
и коленете им се докосваха

те сякаш танцуваха.




В различните часове

Стои до вратата
Сянката й бързо излиза
Сякаш е забравила нещо
Обръща се
Обува си обувките
Слага си ръкавиците
Тънки като ивица
Вечер и сутрин
Оглежда се

Дреха тяло и сянка
Ще се срещнат в друг прозорец.


момиче с облак


издърпа синия облак
и си го сложи като шал
усмихна се слънчево
обу си обувките за дъжд
но това няма нищо общо с времето


тя излезе бавно от времето
издърпвайки дългите си вечерни ръкавици
вечната й пролетна шапка
набързо разцъфна


и небесно
синьото й отиваше
облакът стоеше на главата й


лицето й – този пейзаж
нямаше нищо общо с времето




Големият тъмен гардероб в стаята й

тя преминава край него

с рокля с гол гръб

тази рокля е нейна на майка й на баба й

трите са в нея

а зад гърба й

някакво мълчаливо и тъмно животно

което прекосява стаята






Врата от съня
По Павич

Самотата ми е стаята
където предметите се подреждат сами.

Една жена се приближава към миналото си
Помахва с ръка и не говори
Лицата й са прекалено близки
Eдната й половина потъва в мъжкия вятър
Другата половина потъва в женския вятър
Като ловец на сънища
Достигащ до другия край

Неосветен и притихнал
Един мъж подрежда съня си
Реже косите си и взема ключа
Отваря всички прозорци
Изрича в тях с женския си глас по един стих
Стихът го приспива
И се присвива като топка в гърлото му
И му се губят години с часове

А в другия край на съня
Тя го вика по име.




песен

в този сън има песен
в песента
се преплитат
няколко фигури отвътре
са женски отвън мъжки
имат по няколко сенки
и отделно по няколко сънища
ловци в местата на сънища
ловят нишката на тази песен
пъстроцветна в различните възрасти
думите й са като сплетени коси
черни, а понякога светли
светлината е дълга като мечове
в песента може да има дълги мечове
които убиват по няколко пъти
като дълъг припев ааааааааа


всички те имат няколко смърти
в различни възрасти
преплитат се завързват се като плитки
в тази песен, която дърпа нишката на съня
я чакат ловците на сънища
думите им са мъжки и женски тъмни
други светли думите порастват


и се повтарят няколко смърти като припев

и се повтаря в тази песен в този сън



Детство

Докато спи
слагат го на бръснарския стол
звуците от детството
са пуснати силно
като радио
откъдето звучи
тичане по улиците
удрянето на топка
слънце и луна
ъгълчета за криене
и броенето със затворени очи
отваря
старата си стая
като вчерашен вестник
гласовете идват от ниското
събрани като семейство
в една стая с един прозорец
не им е тясно
вдига ръката си
и вижда

това място
е посивяло



Върху покрива не небето
няколко човека си правят неделен обяд
а смехът им бавно слиза към земята




светлината между коленете на жените

когато се навеждат
да приберат от пътя
лятото.




около площада
на Славейков
момините сълзи на продавачите




Големите моряци


Големите моряци
виждат черно бяло
небесните вълни
шумът и гласове
на дъното
просветващи пасажи риба
а малките моряци
очите им са пъстри
и виждат цветове и
брегове




В часа на вълка
Толкова самотен
Може да бъде само мъж



В часа на гарвана
Никога вече
Никога вече

 




В часа на врабчето
Няколко трохи
И сив вятър

 



Януари
Загребвам тишина.
Реката в зимното корито.


Февруари
Изважда бръснарското ножче.
Ръцете му треперят.

От студ.

 


в края на зимните изречения

няколко вдишвания и издишвания

в студеното


и тишината като преспа



 

зимата
дори голямата гара на безсънието
е празна



една светла смърт


снегът вали
в устата му отворени

снегът вали
в очите му отворени



и в края на света
децата си правят иглу
в снега



ден


най-дългият ден


денят на мъртвите

 





успокоително е

пространствата в теб
никога не зарастват




Северно море


от тази страна
тъгата винаги е северна



 

този сън е толкова малък


дори не можеш да се обърнеш в него
нито едно
познато място
от детството и от старостта
няма място където да сложиш една дума
настрани
тялото ти едвам се побира
няма място за сексуални символи
истории, премествания, сгъстявания


този сън е прекалено малък
няма място дори за ръката ти
която иска да напипа смисъл
просто в единия край
тялото ти

 






тук отраженията са по дълги от предметите

тук отраженията са по-дълги от предметите и ги улавят ги в своите мрежи

улавят  мъгливото небе улавят каменния мост с високи  стъпала

които отиват право към небето улавят влюбените в техните прегръдки и двойни сенки

улавят мекотата на речта и гласовете които се стопяват в краткостта на крачките улавят малките

изпити улички с предметите и сенките по техните первази и прозорци улавят  късите и тънките

сенки малки топчета и птичета от пух улавят как една жена се дави дълго и не може да

поеме въздух и сенките прозрачните й  ириси улавят пердето на очите й улавят

по-дълго е от всички видими  предмети дръпват го

улавят  пердето и светлината която се процежда под клепачите

улавят светлината ореолна на уличните лампи жълтите слънца вечерни

улавят където отраженията в северните звуци и всяко отражение

улавя в своите мрежи

трептящите предмети


не-снимане

Уебсайт в alle.bg