Звукове

Звук, който представлява

Край

на липсата.

Звук, който представлява

Начало

на липсата...

Вещта  

                            по Хайдегер

С едно затваряне във себе си

Вещта която е

Не можеш да достигнеш

В сърцевината са

Думите

Обикалящи  като съзвездия

Ето тази чаша да кажем

В дъното й е нищото в подножието

В което преминаваш

От зелено в зелено

Така е създадено

Да побира в подножието си

Празнотата протягането на ръката

Въздухът който се измества

Или  заменя

И тези думи

Кръжащи в безтегловност

Много бавно

Ръката ти

И тези думи

Създадени като съзвездие

Или като млечен път

И таза чаша

с нейното подножие

Присяга се

Дневници

дрехите й омаляваха понякога

посредата

Гледам легнала минаващите

облаци
дъждовна стая

Поддържане на смисъла

двете букви

в ръката ми

Оставане

всичко остава същото

като очакване

във всички краища на

тялото което продължава

във всички ъгли на съзнанието

нещастно като наемател който събира

набързо вещите си

скупчва ги в единия ъгъл

в другия ляга върху пода

слага  ръката си и издълбава таен тунел

тялото му се спуска на там в съня

твръдо

като сричката която

ще оставя

тук.

Опитомените семейни снимки

Лица опрели о стъклото

Говорът
пуснат от телевизора

Когато млъква

и цялата зала залязва.

В китайските ресторанти

винаги има

червени китайски рибки

плуващи от изток до запад:

йероглифи

Кръглото

езеро с лилии
като френско стихотворение
което съм забравила

Събирането на кестени

и на светлина. Завъртането

на слънчевия часовник

при кръглото езеро

Италиански сонет

Оставих Октава.

Оставих и Секстина.

и Рим-

ите

в руини

Картографии на тялото

Тялото ти като стар атлас с опъната кожа
на единият край е старата Ева с разпуснати коси
натежалото й тяло от плода ръцете са прибрани към
земята все още e плоска и неподвижна
в другия край има мъжка глава
увита около краката й
двата континента единствено Африка и Европа
другите части на света още не съществуват
от другата страна на кожата планетите са седем
и започват със Стрелец
и трите огледала за трите останали посоки на света
и стълбите изправени до тях
на земите които  са плоски и неподвижни
и стоят в центъра
слънцето е встрани
от ръкописите върху тялото без органи
само образи
сочещи север юг запад изток като стар атлас
където тялото

всеки миг ще се разкъса

Носталгиите изтичат

през децата

съня

дрехите й по тесните балкони

улици

в оранжeво

като съборените кораби на Тезей.

Носталгиите й.

Първото, за което се сещам

играем Антигона

с теб

в края на юли

ще трае две години

вкъщи

след Хирошима

затова научи репликите

на Полиник

(мъртвия брат)

Веднъж годишно

между виолетовото и виолетово

или усещането за жена

отвъд полът и името ми

не се надявам повече да се завърна.

Мартин

е само вътрешност
без външност
когато носи дългите шалове
ръкавите,
които скриват ръцете му,
качулката, където е синьо,
езикът,
който избутва тялото

Мартин е само вътрешност.

Дантевият ад - 1911

Тук телата са така

голи както в Рая.

Сякаш са излезли

от камерите

преди още да са разбрали,

че те съществуват.

Паоло и Франческа

как телата им се държат

във въздуха

неестествено-

когато тя е започнала

да чете Легенда за Ланселот -

Адът ги е застигнал...

И над тялото преминава

полу-

мъжката река

Нейните пръсти са като попивателна хартия

Около устата  има лента,

за да могат думите да протичат,

докато той не може да диша,

свличат се по тялото.

Съзнанието този коридор,

несъзнавано нищо няма да направи,

лентата около устата му се е отвързала.

Немотата на тялото вече е освободена.

Нейните пръстите са като попивателна хартия.

Женски портрет

Навътре тялото

бледите шумове оттам

слагането на ръката й върху другата

бледолилавото бодящото  в тила й

шипково червило

понякога портокалово.

Плътно нанесените сенки на града.

Истанбул

Кубетата на джамиите светят като ябълки.

На площада гълъбите разхождат своите сенки

сутрин когато са къси полетите на душите.

Продавачите носят в ръце тежките тела на рибите

мълчешком. И цветовете греят и описват други тела

стъпващи едновременно на земята и на небето.

Жените - поглеждат през прозорците на фереджетата.

Живот зареден като пистолет

Може да бъде и в черно-бяло като стихотворение

за жените които се отразяват в стъклата на очилата

движещи се по плоските сенки на зимния Петербург

с черни обувки като ножници в които са влезли стъпките им

черните им ръце и черните им жестове в парка и неговата орбита

И  които  излизат от земната орбита

Оглушително

Искаш ли да бъдеш мой любовник?

Да носиш бомби до определени места. Бавно.
Слизайки в дълбоки ровове. Бавно.
Засипвайки ги с ръце.
И излизайки. Бавно.

Поставяйки думите.
На определени места.
Докато закриваш очите си.
И се отдалечаваш. Бавно.

Да чуваш взривовете?

Хирошима, моя любов

Филмите показват всичко:
камъните, водовъртежа, манекените -
илюзия, която не можеш да забравиш.

Ти не си видяла нищо...
Черната коса върху тялото
и вместо йероглиф, вместо подпис:

Хирошма,
любов моя...

                              She looked over his shoulder

                               W. H. Auden

Тя погледна през рамо

всъщност държеше ръцете му

светлосенките преминаваха през телата им

от няколко дюли и лятото около масата

светлините и сенките обкръжаваха телата им

в лятото тя погледна през рамо

а сенките наоколо се накланяха и вървящите

минаващите през крехките сенки на дърветата

малки тунели които забавяха движенията им

синьото което отразяваха малките улици надолу

преминаваше през телата им

обкръжаваше ги

натежаваха ги натъжаваха

а тя го беше хванала за ръцете

сенките се изплъзваха надолу като стръмни улици

за спомените за забравите им.

Тя погледна през рамо.

 фармакон

думите протичат

наобратно

като бавна отрова за тялото

а в учтивите форми на смъртта

би трябвало да  говоря ...

искам да уловя този пейзаж

отивам да донеса кепчето за пеперуди на Набоков
прекосявам изчезналия в детството Петербург
с широки улици като в сънищата
качвам се по витата стълба
пред врата влакче
звучи френски повече английски песен
отварям вратата
а вътре няма почти нищо  

само едно спящо дете и светеща пеперуда.

нещата които ще изкарат

вътрешното навън

като детска ръкавица на която са написали името ти

която е паднала в снега изгубила се е

или оставил си я наблизо до прозореца

понякога нищо не може да се заснеме.

не -снимане -2

стъклото става матово
като във вътрешна стая
или както при изповед
нещата оставят те без дъх
обръщат се
и стават външни

като прозорец където стоиш

понякога нищо

когато снимките са станали невидими
от толкова стоене във въздуха
с времето различаваш лицата по тях

думите
при които се спираш тръгваш връщаш се
като сънища които могат да бъдат
а не се случват

тогава
поемаш дълбоко въздух.

***

докато закачаше като часовници дрехите си по стените
сянката й

стоеше в друг сезон

***

в  пясъчника на времето

няколко деца  правят

***

стъпалата на любовницата

в  мъглите

на Фиджи

***

кожата й 

рокля на старица

конците на часовете се разшиват

бавно

Сезоните или дихание

от Ким Ки Дук

в една камера  тя стои до един мъж

той гледа в есента

тя гледа в лятото

ръцете им се докосват докато снегът вали

Междуместия

Вечерта е синя и розова, следобедът е тежък и прозрачен като пушек, но прозрачен – разтворен е като ветрило на балконите. Прозорците са тихи и затворени, безшумни са като като карети, които отразяват облаците – червени и черни сред шумовете на града – колите са насекоми върху земята, а в задните дворове е зелено, където повече жени очакват Господ или поглеждат спящите бездомници, покрити със зимно одеало. До тях са сънищата като стълба – изкачват се и слизат до небето.И между времето, между миговете, в междуместията – не се надяват повече да се завърнат.

Излизането е приземяващо

Можеш да видиш как расте костта на глухарче, да разбереш, че бамбукът и той  расте без корен - само вода, поддържа се от четири кита или камъчета-

гладки, малки, като парички, преносими.

А в детството – мушмули, шумоляща дума, странен плод, без да си виждал дървото, но до него винаги стои човек, който казва „бау”.

До църквата минават три сватби - без нито едно погребение.

Майките варят лятото на лютеница. Есента приближава и едно дете е хванало морско конче във въздуха.

Излизането е приземяващо винаги.

Глухите кърпи

Той е с чисто черна коса, има само един бял перчем на челото му. Женен, жена му е суха, също с къса коса, лицето й е черен квадрат, зад който се крият жестовете й, мълчаливи, глухи. В кухнята са нейните жестове, мирисът им е един и същ, на картофи, които бавно бели, мирише на печено в единайсет, час по-късно глухите кърпи, с които го взема са подредени, бели, на големи квадрати, глухи, под тях се прокрадват сухите й жестове. Металният шум идва от приборите, лека симфония, която се приготвя за обед. Разресва сухата си коса със специален, кокален гребен и се озърта  за други миризми в кухната, изтрива ги с глухите си кърпи на големи квадрати. Мъжът й ходи тихо, гласът му е нисък и плътен, полепва по приборите, смесва се със симфонията, която звучи. Нейните жестове не се различават от глухите кухнески кърпи, прилежно подредени по рафтовете, големите им квадрати следобед растат. Следобед тя се затваря в стаята си, черният квадрат на лицето й не се променя, всички миризми тук са си отишли, висят глухите кърпи, с които утре на обед ще приготви и ще вземе препечените картофи от фурната, може би в неделя, крем карамел, от който водата се изпарява, бледожълтото я покрива,  късата коса обгражда черния квадрат на лицето й. Едва вечер той ще се прибере с дъх на друга жена, с дълги черни коси, сочна, с бохемски глас от операта, и с онази страст, с която тя ще изтрие с глухите си кърпи всеки мирис от нея. А той е с чисто черна коса и с един бял перчем на челото. Напомня й за забравените жестове на нейните бели кърпи, подредени в кухнята, за сухотата им, която бавно се изпарява. 

 ^* Глухите кърпи - са нена/д/писани, 
но са чути от Мартин Златев.

Добър ден

По коридора се приближава камериерката, бута количка, Добър ден. Жената  се е свила до една от вратите, затворила е тялото си, смалило се е до предмет, бутилка или бинокъл, ако погледнеш в единия му край ще видиш коридора и как се приближава камериерката, Добър ден. Жената притиска с длан устата си, за да затвори крясъка, да го върне обратно в тялото си, да го затвори, вместо да остави да обикаля в кръг огледалата или да падне по витото стълбище.

Камериерката се обръща, прибира бинокъла или бутилката, оставени в коридора, Добър ден.

И  ако погледнеш в единия край тялото й виждаш как приближава...

Бележки под линия
върху
"Дневник на скръбта" на Р.Барт

Дневник на скръбта е книга  френска по стил -

от първата  до последната си буква.

В Дневника влиза Пруст.

Пруст както и в книгата на Барт за фотографията-

е част от тъканта на дискурса, е вътрешното /като цитатност/,

е тъканта в текста от „Дневник на скръбта”.

Френскостта това е – мам,

различието между

психоаналитичната скръб / и мъката  (която Пруст употребява).

Различието / и повторението

в „Дневник на скръбта”.

Различието/ и повторението - между  психоаналитично/ и литературно,

което е френско.

Цитирането на досадата при Флобер.

И «още повече, че гробовете в това гробище, все пак селско,

са толкова грозни...”

Този стил прави скръбта порочна и я осмисля –

именно като психоаналитична скръб

/за разлика от мъката при Пруст/.

Р. Барт ясно го осъзнава - отбелязвайки  го...

О небе, небе, ти ще ми се присънваш!

Не може да бъде, че ти съвсем  си ослепяло

И денят е изгорял като бяла страница:

Малко дим и малко пепел!

Девойки, тези, които ходят

С обувки черни очи

По цветята на сърцето ми.

Девойки, хвърлящи копия

По езерото със своите ресници.

Девойки, миещи нозете си

В езерото на моите думи.

Какво да правим ние?

Когато делфинът с морския кон
си измисляха двамата игра,
и скалите ги удряше морския прибой
и скалите ги милваше морето.
Ревеше страшната вода.
Звездите светеха. И годините минаваха.

И ето настъпва час ужасен:
мен вече ме няма, и вас вече ви няма,
и морето го няма, и скалите, и горите,
и звездите вече ги няма; само един хор
звучи в мъртвата пустота.
И грозният Бог заради тази простота
скача и издухва праха на вековете,
и ето, без оковите на времето,
лети като приятел сам на себе си.
И хлад е наоколо, и мрак е наоколо.

Критерии

„...среща с малката смърт”

Гарсия Лорка

Малката смърт на кучето.

Малката смърт на птицата.

В нормални размери.

Човешката смърт.

Преживей ги всичките.

Преживей ги отново,

все едно – са сняг,

танцуващ сняг на сънищата.

Преживей ъглите.

Преживей своето място.

Завържи възлите

между доброто и злото.

Но преживей мига.

И века преживей.

И вика преживей.

И смеха преживей.

Преживей стиха.

Преживей ги всичките.

***

Шахматните фигури се разпиляват.

Вятърът удря стъклото.

От тъмнината се появяват Фридрих и Елза.

Фридрих и Елза,

потанцувайте, като цигани,

Любовен танц.

Не, - отвръщаше Елза – Аз съм безумно слаба,

Но Фридрих е в отлична форма.

И Фридрих връхлитал, като безумен.

Хващали се ръцете,

Танцували, като цигани.

***

Всяка вечер жените плуваха в езерото.

Мъжете се застояваха в беседката.

Никога нямаше звезди.

Миришеше на коприва.

Миришеше на желязо и на коприва.

Телеграфните стълбове обкръжаваха пристройките.

Близо до каменните насипи.

Водните камъчета светеха в тъмното, движеха се.

Стъпките привиждаха се като гласове.

***

На нашата Енска улица
Имаше изправителен дом,
С копиевидна ограда
И готически прозорец.

Препречвайки  входа,
Дежурният пазач
И нашата родна улица,
Считаше за своя.

И денем и нощем музика
Свиреше в заключения двор,
И затворените, като момичета,
Обикаляха с танцувални стъпки.

И погледът, остър и хладен,
Не преминаваше през бариерата,
И от небето ангелите Господни,
Със замах,
Хвърляха гирлянди и серпентини.

***

Часовете звънят, сърдят се, плашат.
Мъжът е болен, кожа и кости, скелет.
И жената, гола като дърво,
Прегърбвайки се, подава обяда.


Виолетова супа, сельодката пее върху блюдото,
Мъжът маха с вилица копъра,
И жената, прикривайки с ръка гърдите си,
Гледа през прозореца като през мощен телескоп.

Вселената е безлюдна,
Ветровете се вървят в кръг,
Мъжът диша трудно, внимателно,
Несъпротивявайки се, той вижда съня.

Той спи много, сънят идва често –
Като в дом за танци,
Извежда жена си да потанцуват чарлстон
И забива нож в гърба й.

***

Кришна не плаче.

В градината мечките преследват дъщерята на англичанина.

Усещайки опасността, момичето се крие зад камъните.

И зад оградата порастват петунии.

Колкото планетата е по-малка, толкова по-дълговечна e мълнията.

На сутринта къщата напомня за себе си с приятелите на англичанина,

Момичето спи върху тревата,  дъждът е престанал.

Вместо мечките, виждаме берачите на памук.

***

Падам върху мокър барабан

Колко много злато има в джобовете на куртката ми

Появява се старец мъртъв и добър

Върху дясната ръка на стареца тържествено стои ястреб със счупен клюн

Аз съм уволнен  войник

Четирима санитари ме носят

***

Зад къщите, зад Христовия венец любим,

Белееше се макета на Европа, от сив каучук,

Като паметник на разделението на Полша.

Звучеше музика изпод земята,

По случай раздялата, приятели.

И тополите напомняха за градинарите,

И ябълките напомняха за продавачите.

И в тревата се множаха хермелините,

и върху глинените тераси блестяха златните монети.

И сякаш пред смъртта стоеше живата ограда,

Като по време на война.

Ние самите едвам дишахме,

Ядяхме сливите като картофи,

Пряката реч преминаваше в псалмопение,

И горният слой на пръстта оставаше прозрачен, ей Богу.

Върху мускулите ни блестеше роса,

Земята беше Месопотамия,

Ние бяхме един човек - очевидно,  прославен военен летец-

Без възраст, без предчувствия.

се изсипва през решетките в съкления огън –

птицата-игла се пробужда

и лети към изтънялата луна.

Разтваря се светещия зрак –

разтваря се свистящия мрак.

Здравей мъгла моя, ясна, зимна,

здравей, нощ, светещо кълбо –

птицата-игла-Полихимния

се завръща в белия пожар.

Зеленият вятър върху заснежния плац –

вълкът улавя фаталната овца.

В рая пускат само птиците,
Само птиците, само рибите,
Топящият се лъч пречупен през водата.
Само светеща тъма
(На хълма може да се съгласиш
За известно време да не се спускаш
До нещастието).

В рая пускат само тези
Единствено тези, които не сме ние,
Само светещите във водата и над нея.
Само тези, които са обещали
Без начало и основа
Да легнат върху изпълнената със светлина игла
При свършека на дните.

1983

Стихове от югозапад

Димът се разнесе над планините
и в опустошените отвътре женски покои гинекея,
и ходещия пеша гарван, като горски дух Гракх,
който им крещеше на мъртъв език.

И слушах, наклонени копия,
наклонена гора над влажните склонове,
и два огъня – като два коня -
които летяха в зеления въздух.

VII, 2008, Лорен, Швейцария

СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ, романс

Къде са голите зими?

Няма ги вече

Нито в Невския въздух, нито в Рейнския.

В книжния еврейски двор

Неугасимият сняг записва отново

Като светлина  в света.

Догаря неугасимата следа

Слюда – във въздуха

В безследно изчезналия еврейски двор.

И в Невския проблясък, и в Рейнския

Отново: само снегът като стълба нагоре.

До обездвижените звезди.

За зимата

в Русия където са горите

пълни с полупрозрачни салове

почти стигащи нивото на сивите борове

звездите летят под повърхността на лицата

големи и плоски облаци

се спускат към нея като черен скиор

две искри очертават огнивото

освобождаващо се от влагата

при-стъпи и потърси в мрака

къде е бил или не е бил бедният дух

къде прахът се е превръщал в прах

сиви петна черен пух

сигнални звезди за пътниците

до най-високият етаж

зимата полупрозрачна като природна храна

земята - е вече нахранена. 

...и там ще полетим, където линиите на моста

Светят при изгрева като мъртви щикове,

Където ръждясалите гилзи подскачат

По проблясващия мрамор на реката,

Където слънцето се излива във високите железни чаши,

Където въздухът връхлита и изгаря като в огледало,

Където дори смъртта на любимите стихове

Прогноза за лятото

Аз виждам сините дворове,

Където стените димят.

Върху Йерусалимските камъни

Ти положи своите дарове.

Владимир Шенкман (1955 - 2002)

Лятото ще бъде червено като влак-стрела.

Върху спрелите колела, изстудени до бяло,

и върху колелата нагорещени до златно

се запролетява – в променливо от черно-жълто  да синьо-зелено.

Лятото ще бъде бяло, ще завали златен сняг.

Вятърът ще започне да духа наобратно  в празната уста,

и ще стане черно зеленото от летящи насекоми,

излитащи от йерусалимската Нева.

Лятото ще бъде черно и в него – златните фенери.

На разливащата се под небето йерусалимска Нева-река

метеори раздвижваща, прекосявайки ги,

ще прелети – от зелено-сините  до жълто-черните летящи насекоми.

Бог – това е кутийка.
D. J.

и там където небето се влива
и там където светлината изтича –
в изтънелия свитък на снега
като разтворен лист

и там където мрака се влива
и там където мрака изтича –
в светлите късове сняг разгръщащи се
в повърхността на леда

и там където отдясно е мрак
и там където отляво е мрак
като странен отекващ шум
в светещите сфери

и ако долу е прах
то значи – горе също е прах
взривяващ се върху планините
върху – белите планини.

XII, 2010

В ужасните тези стени, където Йоан,
В младенчеството си лишен от пурпурната багреница…

В. К. Кюхелбекер «Сянката на Рилеев»

лишен от пурпурната багреница
през оголените жици
паркът чернее в никъде

вземайки перо от гълъбица
от разгроменото гнездо
с бърз почерк на убиец
водата пише под вятъра

пише пише недописва от земята до небето
мъртвите изпарения няма да додиша
изпълващият жар няма да допише
телените жиците няма да раздвижи

и не със сянка и не
без

По-на север

Колкото по-на север, по-ясна става тишината,
Бледнее триъгълна водата,
И звънките искри в небесните поля,
Като хиляди дроздове, летят наникъде.

Колкото по-на север, сребристи светят раменете,
На върбите, оглеждат се във празните огледала -
По-близо до острова на хипербореите, дъбът
Увива с двойния си ствол последната скала.

Колкото по-на север, замръзват устните като двуцевна флейта,
Изгризани, от тях прокапва бяла йод,
И северни, треперещите пръсти,
Затварят отворите откъдето, идва пеещата смърт.

Нощно море във Франкфурт. Април. Еднопосочна улица —

...Вече е съвсем нощ, когато луна-парка угасва, усещането е още по-остро: горната половина на Германия се е отчупила и е отплувала нанякъде; при-дошло е черно- стъклено море, стои там долу, зад дърветата – мълчаливо изкачвайки се, рядко проблясвайки, дишайки в сивата повъхрност...

Разбира се, никакво море няма – и какво би правило то, Северното, в този почти южен град?  Въпреки че...някой спускал ли се е там долу, за  да провери?

В Прованс

Злато, есен, бледа пустота.

И нищо сребристо, дори сребърна топола! И в маслиновите дървета - няма сребристо в тъжно-сребърните лентички, а в зелените...

Скърцайки с крила, от планина на планина, бавно се промъква гълъб.

Цикадата помаха пред лицето на пътеката,  като кръгообразно завъртане в нещо черно или може би просто в стъмващото се отвътре.

...Кестени-местени...

Облаци сиви като олово, после сини като злато, после черни като нищото.

С тихо ”фър-р-р” прелетя нощна пеперуда. Или  това е животът? -  би попитал сенилният Тургенев.

На Олег Панфил

Снегът (идващ, разбира се, а не лежащ  по бордюрите и под стените на зоопарка във вид на мъртви, сиви кучета) винаги има обем: височина, широчина и дълбочина. Отвън е с четири-( три-)разклонения, а отвътре е кръгообразен. Снегът е бял, жълт и зелен.

В дъжда има само две измерения: къде (и откъдето) и да погледеш, той винаги е пред теб: из-под (не от!) небето, виси като мрежа с една или друга плътност и клетъчност,  мрежата се върта заедно с очите ти и настойчиво се опитва  да  докосне носа ти - подозрителен и хладен. Дъждът може да бъде лилав, а понякога черен.

Когато дъждът се е разпаднал, разотишъл се е в различни посоки, във въздуха остава само въздух, а въздуха има само едно измерение - дължина. Всъщност, въдухът – това е проблясващо (отвътре или на повърхността) копие, летящо право към теб.

 В точката.

Would you like to be my lover?

To bring bombs to certain places. Slowly.
Descending into deep crevices. Slowly.
Filling them up with your hands.
And exitting. Slowly.

Placing words.
At certain places.
While shielding yours eyes.
And walking away. Slowly.

To hear the explosions?