Сайт на Мария Липискова - място за подреждане на думи, образи, текстове, мисли и музика

текстовете

Съдържанието на този сайт е изцяло авторско. Използването или  копирането е възможно единствено след писмено съгласие от страна на автора.
Мария Липискова

Хирошима моя

текстовете


Думите са като
нощни лампи.
Дават различни
очертания на нещата.

И имат различна
светлина.


Звукове

 

Звук, който представлява

Край

на липсата.


Звук, който представлява

Начало

на липсата...



Вещта  

                            по Хайдегер

С едно затваряне във себе си

Вещта която е

Не можеш да достигнеш

В сърцевината са

Думите

Обикалящи  като съзвездия

 

Ето тази чаша да кажем

В дъното й е нищото в подножието

В което преминаваш

От зелено в зелено

 

Така е създадено

Да побира в подножието си

Празнотата протягането на ръката

Въздухът който се измества

Или  заменя

 

И тези думи

Кръжащи в безтегловност

Много бавно

Ръката ти

 

 

И тези думи

Създадени като съзвездие

Или като млечен път

 

И таза чаша

с нейното подножие

 

Присяга се

 


този миг

разцепен на две

така се появяват
близнаци

Откровение


небето изтънява
и птиците лягат в гробовете
като в гнезда.


Дневници

дрехите й омаляваха понякога

посредата

на стаята


Гледам легнала минаващите

облаци
дъждовна стая


Поддържане на смисъла

двете букви

в ръката ми


Оставане

всичко остава същото

като очакване

във всички краища на

тялото което продължава

 

във всички ъгли на съзнанието

нещастно като наемател който събира

набързо вещите си

скупчва ги в единия ъгъл

 

в другия ляга върху пода

слага  ръката си и издълбава таен тунел

тялото му се спуска на там в съня

твръдо

 

като сричката която

ще оставя

тук.


Опитомените семейни снимки

Лица опрели о стъклото

Говорът
пуснат от телевизора

Когато млъква


и цялата зала залязва.



В китайските ресторанти

винаги има

червени китайски рибки

плуващи от изток до запад:

йероглифи


Кръглото

езеро с лилии
като френско стихотворение
което съм забравила


Събирането на кестени

и на светлина. Завъртането

на слънчевия часовник

при кръглото езеро


Италиански сонет


Оставих Октава.

Оставих и Секстина.

 

и Рим-

ите

 

в руини


Картографии на тялото


Тялото ти като стар атлас с опъната кожа
на единият край е старата Ева с разпуснати коси
натежалото й тяло от плода ръцете са прибрани към
земята все още
e плоска и неподвижна
в другия край има мъжка глава
увита около краката й
двата континента единствено Африка и Европа
другите части на света още не съществуват
от другата страна на кожата планетите са седем
и започват със Стрелец
и трите огледала за трите останали посоки на света
и стълбите изправени до тях
на земите които  са плоски и неподвижни
и стоят в центъра
слънцето е встрани
от ръкописите върху тялото без органи
само образи
сочещи север юг запад изток като стар атлас
където тялото


всеки миг ще се разкъса


Носталгии


Носталгиите изтичат

през децата

съня

дрехите й по тесните балкони

улици

в оранжeво

като съборените кораби на Тезей.

Носталгиите й.

 


Първото, за което се сещам


играем Антигона

с теб

в края на юли

ще трае две години

вкъщи

 

след Хирошима

 

затова научи репликите

на Полиник


(мъртвия брат)

 


Веднъж годишно

между виолетовото и виолетово

или усещането за жена

отвъд полът и името ми


не се надявам повече да се завърна.


Мартин

е само вътрешност
без външност
когато носи дългите шалове
ръкавите,
които скриват ръцете му,
качулката, където е синьо,
езикът,
който избутва тялото

 

Мартин е само вътрешност.

 




Докато я докосваше
тя се съживи
наполовина



Дантевият ад - 1911


Тук телата са така

голи както в Рая.

Сякаш са излезли

от камерите

преди още да са разбрали,

че те съществуват.

 

Паоло и Франческа

как телата им се държат

във въздуха

 

неестествено-

 

когато тя е започнала

да чете Легенда за Ланселот -

 

Адът ги е застигнал...


И над тялото преминава

полу-

мъжката река


Нейните пръсти са като попивателна хартия

 

Около устата  има лента,

за да могат думите да протичат,

докато той не може да диша,

свличат се по тялото.


Съзнанието този коридор,

несъзнавано нищо няма да направи,

лентата около устата му се е отвързала.

Немотата на тялото вече е освободена.


Нейните пръстите са като попивателна хартия.

 

Неосветеността

                           на смъртта

 

Нямото дете вътре в нас.

 

Появило се в тялото ни

неразбираемо.

Растящо

като небе и като нова земя

за която

 

нищо не е написано.

 


Женски портрет


Навътре тялото

бледите шумове оттам

слагането на ръката й върху другата

бледолилавото бодящото  в тила й

шипково червило

понякога портокалово.


Плътно нанесените сенки на града.



Истанбул


Кубетата на джамиите светят като ябълки.

На площада гълъбите разхождат своите сенки

сутрин когато са къси полетите на душите.

Продавачите носят в ръце тежките тела на рибите

мълчешком. И цветовете греят и описват други тела

стъпващи едновременно на земята и на небето.

Жените - поглеждат през прозорците на фереджетата.


Живот зареден като пистолет

Може да бъде и в черно-бяло като стихотворение

за жените които се отразяват в стъклата на очилата

движещи се по плоските сенки на зимния Петербург

с черни обувки като ножници в които са влезли стъпките им

черните им ръце и черните им жестове в парка и неговата орбита

 

И  които  излизат от земната орбита

 

Оглушително

 


Искаш ли да бъдеш мой любовник?

Да носиш бомби до определени места. Бавно.
Слизайки в дълбоки ровове. Бавно.
Засипвайки ги с ръце.
И излизайки. Бавно.

Поставяйки думите.
На определени места.
Докато закриваш очите си.
И се отдалечаваш. Бавно.

Да чуваш взривовете?



Хирошима, моя любов

 

Филмите показват всичко:
камъните, водовъртежа, манекените -
илюзия, която не можеш да забравиш.

 

Ти не си видяла нищо...
Черната коса върху тялото
и вместо йероглиф, вместо подпис:

Хирошма,
любов моя...

не-снимане



преразкази



жестовете му са коридор тя влиза
облечена е в кафяво до земята
подът е каменен
затова не го отразява
изцяло
стадият пред огледалото докато говори
бързо на няколко езика
понякога ненужно
засяда в някоя дума
повтаря я в минало време

в неговото минало време
е по дълго от нейното


понякога пише с женската си ръка



Писмото на Орфей


каква лудост
да се гмурнеш във всички кръгове на гласа
да оставиш тялото
ти да плува денонощия по течението
на поезията да загърбиш
сериозността на деня
появяването на нощта
непреводимото на хора
един вечен ритъм
една сянка заради която да изгубиш
света
в дълбочините на нямото
————————————-
в дълбочините на нямото



Тя погледна през рамо

                          

                              She looked over his shoulder

                               W. H. Auden

 

Тя погледна през рамо

всъщност държеше ръцете му

светлосенките преминаваха през телата им

от няколко дюли и лятото около масата

светлините и сенките обкръжаваха телата им

в лятото тя погледна през рамо

а сенките наоколо се накланяха и вървящите

минаващите през крехките сенки на дърветата

малки тунели които забавяха движенията им

синьото което отразяваха малките улици надолу

преминаваше през телата им

обкръжаваше ги

натежаваха ги натъжаваха

а тя го беше хванала за ръцете

сенките се изплъзваха надолу като стръмни улици

за спомените за забравите им.


Тя погледна през рамо.


Кеят


а една жена стои във сянката и спомените се издигат
като пара над главата й прехвърчат летящи риби
кълбета виолетови растат в ръцете й отпуснати
в дълбоките й бръчки отминалите брегове и суши
приливи и гласове са виолетови от зимата
на този кей


където светлините са потъващи.


 фармакон


думите протичат

наобратно

като бавна отрова за тялото

 

а в учтивите форми на смъртта

би трябвало да  говоря ...



тя и дивите лебеди



толкова е студено -
и предметите губят имената си

звуците, които излизат от гърлото й
приличат на северни птици.




Тя обичаше, когато той заеква


в напрегнатите отражения на звуците му
в опънатите гласни струни някъде
прекъснати
за да я повторят
да я отклонят

да не може да се познае в името си...

Когато той го казва.

Лулу


зашива думите
с дълъг памучен конец
после ръката й
суши косата й
на крака й има татуировка
синьо цвете
той го търси
търси го пътува към него
Лулу Лулу...

Чува се музика.


спира въздуха


спира се
при движението на ръката която опипва лимоните
върху масата историята за края на света в няколко глави
половината глава след десетата
е оставена за любовта
преди това гардероба е пълен с много животни всичките по двойки
един уморен човек със своето семейство
куклата от детството със зашито тяло с къси ръце но висока
говореща едносрично говореща с една дума
но вече със зашити очи
ръце които слагат лимони на масата
но се спира


Миришеше на сняг след като правиха любов



Миришеше на сняг след като правиха любов
той събираше останалите органи
тя събираше страховете си.

Стояха и чакаха телата им да се запълнят
да станат реални.
Тя прибра ръцете си
и той тялото си.

Миришеше на сняг.


във всички сутрини на света


спомняш ли си как закусвахме поемахме храната две години
до твоята смърт утрините бяха всички утрини на света
ръката ти беше лека и описваше букви и животни във въздуха
животните се появяваха със своите сенки тичаха хвърляха се едно срещо друго
и буквите във въздуха пазеха спомена от твоето тяло сутрин

във всички утрини на света.

в разпръскващо се синьо


се появява тази жена
не държи думите при себе си
не държи сънищата при себе си

не държи дните при себе си
само къщите изплуват
отнасят погледа й синьото се разпръсква в прозрачността
на погледа


не гледа нищо просто тя се появава заедно с
къщите с притихналите думи и первазите
пространства които не придържат нищо
освен дните и сънищата
няколко потънали местоименията за време
мъже места


не ги държи при себе си
не се движи спокойно може да се появява така
без да изговаря


спокойното лъчисто време на празнота
която се разпръсква
в окото
в спуснатата й ръка.



Алиса


стои като Алиса с червена рокля пред огледалото
обувките й са големи
като английските кораби пътуващи към Индия
тропическите дъждове ще потопят всичко
казва

устата й е заешка
и не се усмихва.




в близък план

тялото й
висяща градина
с високи тераси от които простира

пеещи часовници.


елемент на престъпление


по цялото тяло има подутини
от наранявания - от сънища
от липсата на сънища.




Повдига полата си за да прекоси улицата.

Лъчът пронизва гърдите й.

И под кожата й има мрак.

посвещавам на Гоя


Телата бяха изхвърлени
в ямите на нощта

на сутринта
той пиеше вода направо от чайника.


писмо до баща ми на Кафка


дните му са къси като сянката
като мъж
подава му черно бяла снимка
бяло петно
е баща му
в строг официален костюм

това е стара снимка

докато работи  16 часа
нощите нарязва на тънки ленти
пъха ги вместо писма в пощата си
чете ги на глас
тогава

липсва в тази стая.




 

тя подреждаше думите
като съдове върху масата

и от отворения прозорец  към улицата
влизаше мълчание

съдовете се изпълваха, звъняха
от тези дни


една разрязана ябълка.



Три сестри от лятото


Когато разпериш ръце
в този дом който не е поезия
не е въображаемо,
няма невидими стаи, само прозорци
кръгли като праскови през лятото
с вечната вишнева градина
през която влиза
кръглото слънце
и нейните три сестри.


в друга пепелна сряда


къщите стават на прах
после отлитат
там където розата и пламъкът се срещат



искам да уловя този пейзаж


отивам да донеса кепчето за пеперуди на Набоков
прекосявам изчезналия в детството Петербург
с широки улици като в сънищата
качвам се по витата стълба
пред врата влакче
звучи френски повече английски песен
отварям вратата
а вътре няма почти нищо  

 

само едно спящо дете и светеща пеперуда.

 





на Димитър
Кенаров


в свободната земя

въображаемите животни

появяват се

и онова животно - което не е смърт

се приближава
до ръката ни
остава

да го помилваме...

Буда


говори японски
усмихва се фотографира се
сред групата от туристи

в последното си прераждане.


не-снимане

нещата които ще изкарат

вътрешното навън

като детска ръкавица на която са написали името ти

която е паднала в снега изгубила се е

или оставил си я наблизо до прозореца

 

понякога нищо не може да се заснеме.




не -снимане -2

стъклото става матово
като във вътрешна стая
или както при изповед
нещата оставят те без дъх
обръщат се
и стават външни

като прозорец където стоиш

понякога нищо



когато снимките са станали невидими
от толкова стоене във въздуха
с времето различаваш лицата по тях

думите
при които се спираш тръгваш връщаш се
като сънища които могат да бъдат
а не се случват


тогава
поемаш дълбоко въздух.


други текстове

***

докато закачаше като часовници дрехите си по стените
сянката й

стоеше в друг сезон

 

 

***

в  пясъчника на времето

няколко деца  правят

Буда, който се усмихва

***

стъпалата на любовницата

в  мъглите

на Фиджи

 

***

кожата й 

рокля на старица

конците на часовете се разшиват

бавно




Сезоните или дихание

от Ким Ки Дук

 

 

в една камера  тя стои до един мъж

той гледа в есента

тя гледа в лятото

ръцете им се докосват докато снегът вали

 

 

 

образите

images

moving images

музиката

мислите

Междуместия

Вечерта е синя и розова, следобедът е тежък и прозрачен като пушек, но прозрачен – разтворен е като ветрило на балконите. Прозорците са тихи и затворени, безшумни са като като карети, които отразяват облаците – червени и черни сред шумовете на града – колите са насекоми върху земята, а в задните дворове е зелено, където повече жени очакват Господ или поглеждат спящите бездомници, покрити със зимно одеало. До тях са сънищата като стълба – изкачват се и слизат до небето.И между времето, между миговете, в междуместията – не се надяват повече да се завърнат.


Меланхолии


те идват следобед, а той е дете. В един сън, в който лети, улиците така се забързват, цветовете се забързват, гласовете, които изпълват празния училищен двор, забързва се червеното, роклята на майка му с големи жълти петна, забързва се гласът й, всъщност, провлачва се, от следобедната меланхолия, мирише на желязо, по-осезаемо, удря го, остават му синини, не само по колената, а и по бузите, по слабините му, той е слаб, в един детски сън, лети, следобед е, часовникът се движи наобратно, прехапва езика си, боли го, търкаля някакво колело в прахта, тича след него, гласовете се забързват отново, палтото му е разкопчано, едната му обувка пада, докато бяга, цветовете се забързват, всъщност, в меланхолията стават по-бавни,  дълго търси с поглед един прозорец, белите завеси оттам се веят като платна, там няма никой, дори сянката на майка му я няма, би трябвало да мине по обед, с дългия си глас, който го вика, той лети в съня си, като дете, тогава пространствата са по-големи, запълват се със страхове му, отново е прехапал езика си, затова мълчи в ъгъла, той се разширява, стои с часове в него, гласовете са забързани, подвикват му, замерят го, той само гледа как часовете се движат наобратно, страхува се, червеното на майка му се появява отново, той не го търси, просто се появява като петно пред очите му, родилно петно, малко затъмнение, пространствата забързват се, къщите, изпусната обувка, гласовете, които го догонват, имената след тях, прехапаният му език, прахта, която влиза под тялото му:

ето тази меланхолия.


Излизането е приземяващо

 

Можеш да видиш как расте костта на глухарче, да разбереш, че бамбукът и той  расте без корен - само вода, поддържа се от четири кита или камъчета-

гладки, малки, като парички, преносими.

А в детството – мушмули, шумоляща дума, странен плод, без да си виждал дървото, но до него винаги стои човек, който казва „бау”.

До църквата минават три сватби - без нито едно погребение.

Майките варят лятото на лютеница. Есента приближава и едно дете е хванало морско конче във въздуха.

 

Излизането е приземяващо винаги.

 


Глухите кърпи


Той е с чисто черна коса, има само един бял перчем на челото му. Женен, жена му е суха, също с къса коса, лицето й е черен квадрат, зад който се крият жестовете й, мълчаливи, глухи. В кухнята са нейните жестове, мирисът им е един и същ, на картофи, които бавно бели, мирише на печено в единайсет, час по-късно глухите кърпи, с които го взема са подредени, бели, на големи квадрати, глухи, под тях се прокрадват сухите й жестове. Металният шум идва от приборите, лека симфония, която се приготвя за обед. Разресва сухата си коса със специален, кокален гребен и се озърта  за други миризми в кухната, изтрива ги с глухите си кърпи на големи квадрати. Мъжът й ходи тихо, гласът му е нисък и плътен, полепва по приборите, смесва се със симфонията, която звучи. Нейните жестове не се различават от глухите кухнески кърпи, прилежно подредени по рафтовете, големите им квадрати следобед растат. Следобед тя се затваря в стаята си, черният квадрат на лицето й не се променя, всички миризми тук са си отишли, висят глухите кърпи, с които утре на обед ще приготви и ще вземе препечените картофи от фурната, може би в неделя, крем карамел, от който водата се изпарява, бледожълтото я покрива,  късата коса обгражда черния квадрат на лицето й. Едва вечер той ще се прибере с дъх на друга жена, с дълги черни коси, сочна, с бохемски глас от операта, и с онази страст, с която тя ще изтрие с глухите си кърпи всеки мирис от нея. А той е с чисто черна коса и с един бял перчем на челото. Напомня й за забравените жестове на нейните бели кърпи, подредени в кухнята, за сухотата им, която бавно се изпарява. 


 

 * Глухите кърпи - са нена/д/писани, 
но са чути от Мартин Златев.

 


Добър ден

 

По коридора се приближава камериерката, бута количка, Добър ден. Жената  се е свила до една от вратите, затворила е тялото си, смалило се е до предмет, бутилка или бинокъл, ако погледнеш в единия му край ще видиш коридора и как се приближава камериерката, Добър ден. Жената притиска с длан устата си, за да затвори крясъка, да го върне обратно в тялото си, да го затвори, вместо да остави да обикаля в кръг огледалата или да падне по витото стълбище.

Камериерката се обръща, прибира бинокъла или бутилката, оставени в коридора, Добър ден.

И  ако погледнеш в единия край тялото й виждаш как приближава...


 Отговор на баналния въпрос - Що е дада?
/провокиран от  предстоящия Дада брой на Лит. вестник./

Не съм почитател на дада и не мисля, че сега е необходимо това завръщане,
нито дори поглеждането към него;  но аз съм почитател на картините Макс Ернст.
Появява се колаж по Ернст, - от заглавията на картините му, където се срещат корк и масло, Едип и телескоп, слон с къса сянка и откъсната жена, без глава, само по ръцете й можеш да разбереш, че е балерина.

И императорът с две деца и един славей, който казва, че хората се невидими.



Дада не мирише на нищо този канибалски манифест

ДАДА е анти-баща морско конче е ДАДА
съмнителна жена червената му рокля e разтворена
и от гърдите на ДАДА капе морско мляко

ДАДА е пиета и революцията на нощта.




Андалуското куче в Щастливи дни


Ако се вгледаме в последната сцена от "Андалуското куче" на Бюнел -
ще видим, че се явява  като основен мизансцен в "Щастливи дни "
на Бекет.
Във всички значения на тази дума - и като организиране на актьорите, и като физическото им без-действие със заровените в земята тела.
Може би Бекет е гледал много внимателно Андалуското куче, за да се появи  /продължение/ в Щастливи дни....

Връзка,  която може да бъде видяна, разбира се,
като генеалогия:
сюрреализъм-абсурдизъм.

Като палимпсест, където се вижда Андалуското куче в Щастливи дни.

В сглобяванета на куклата през 30-те години


В една от визиите на сюрреализма- Сглобяването на куклата.
Куклата се състои от крака на маса, чайник за мляко и хляб/това е дясната й ръка/
/Ханс Белмер/.

Транспонирането на органи в мисловната сфера.


А в хиперреалността - тялото е без органи.
Симулакрумите - в хиляди плоскости.

Затова  сега рязането на тяло означава пре-потвържадаване на Реалността.
/Лакан/

Безпокойството на екзистенциализма - Сартр


Безпокойството. От предметите, все едно са живи същества.
Безпокойство от контакта с тях. От допира.
Сладникаво омерзение.
Още в първия роман на Сартр.

Погнусата.


Чоран и езикът


Човек живее не в дадена страна, той живее вътре в езика. Родината - е езикът и нищо повече. 
Тази мисъл на Чоран - го прави пряк наследник на Хайдегер, негово повторение, що се отнася до езика.
Но що се отнася до езика - Чоран принадлежи на Модерността.


Бележки под линия
върху
"Дневник на скръбта" на Р.Барт



Дневник на скръбта е книга  френска по стил -

от първата  до последната си буква.

 

В Дневника влиза Пруст.

 

Пруст както и в книгата на Барт за фотографията-

е част от тъканта на дискурса, е вътрешното /като цитатност/,

е тъканта в текста от „Дневник на скръбта”.

 

Френскостта това е мам,

различието между

психоаналитичната скръб / и мъката  (която Пруст употребява).

 

Различието / и повторението

в „Дневник на скръбта”.

 

Различието/ и повторението - между  психоаналитично/ и литературно,

което е френско.

 

Цитирането на досадата при Флобер.

 

И «още повече, че гробовете в това гробище, все пак селско,

са толкова грозни...”

 


Този стил прави скръбта порочна и я осмисля –

именно като психоаналитична скръб

/за разлика от мъката при Пруст/.

 

Р. Барт ясно го осъзнава - отбелязвайки  го...

думите

припомняния

разговорите

книгите

библиотеките

e-lib

manuscripts

преводите

Осип Манделщам


О небе, небе, ти ще ми се присънваш!

Не може да бъде, че ти съвсем  си ослепяло

И денят е изгорял като бяла страница:

Малко дим и малко пепел!

Велимир Хлебников


Девойки, тези, които ходят

С обувки черни очи

По цветята на сърцето ми.

Девойки, хвърлящи копия

По езерото със своите ресници.

Девойки, миещи нозете си

В езерото на моите думи.

 

Даниил Хармс


Какво да правим ние?


Когато делфинът с морския кон
си измисляха двамата игра,
и скалите ги удряше морския прибой
и скалите ги милваше морето.
Ревеше страшната вода.
Звездите светеха. И годините минаваха.

 

И ето настъпва час ужасен:
мен вече ме няма, и вас вече ви няма,
и морето го няма, и скалите, и горите,
и звездите вече ги няма; само един хор
звучи в мъртвата пустота.
И грозният Бог заради тази простота
скача и издухва праха на вековете,
и ето, без оковите на времето,
лети като приятел сам на себе си.
И хлад е наоколо, и мрак е наоколо.

Иосиф Бродски


Дидона и Еней


Великият мъж гледаше навън,
докато за нея светът се свършваше със края
на широката му, гръцка туника,
с дълбоките драперии напомнящи
за спрялото, застинало море.
               А той,
гледаше навън  и неговият поглед беше
така далеч оттук, че устните
застиваха, подобно раковина, където
е притаен шумът и хоризонта във бокала
стоеше неподвижен.
           А нейната любов
подобно риба - можеше да бъде,
след корабите да се спусне,
да разсече вълните с грациозното си тяло,
възможно беше бързо да го стигне ... но той -
мислено на сушата бе стъпил вече.
Така морето се превърна във море от сълзи.
И както е известно, в минута на отчаяние
се появява и попътен вятър. И  мъжът велик
напусна Картаген.
              А тя стоеше
пред кладата разпалена
от нейните войници пред градските стени,
и виждаше го сякаш в маранята,
трепереща, между димът и огъня,
беззвучно, Картаген погиваше

преди пророчеството на Катон.

1969



Одисей до Телемах


Телемах,
Троянската война свърши.
Не помня кой победи.
Трябва да са били гърците: толкова мъртви
да изхвърлиш вън от домовете им,
могат само гърците...
И все пак, пътеката към дома
се оказа твърде дълга,
сякаш Посейдон, докато
ние си губехме времето, е разширил пространството.
Не знам къде се намирам
и какво стои пред мен. Някакъв мръсен остров,
храсти, постройки, грухтящи свине,
дива градина, някаква царица,
треви и камъни...Мили Телемах,
всички острови си приличат,
когато толкова дълго странстваш,
умът се отклонява, броейки вълните,
очите, от нахлуващата в тях безкрайност, плачат,
и водната плът като стена възпира слуха.
Не помня как свърши войната,
и на колко години си сега, не помня.

Расти и порасти, Телемах мой.
Само Бог знае дали ще се видим отново.
Ти и сега не си това дете,
пред което укротявах биковете.
И ако Паламед го нямаше, ние щяхме да сме заедно.
Но може би, той е прав: без мене,
ти от мъките Едипови ще си избавен,
и сънищата твои, Телемах, ще са безгрешни.




Самота

Когато изгубва равновесие

умореното ти съзнание

когато стъпалата на стълбата

се изгубват под краката ти,

като на палуба,

когато среднощната ти самота

плюе на човечеството, -


можеш
да размишляваш за вечността

и да се усъмниш в непорочността
на идеите, хипотезите, възприятията
на произведенията на изкуството

и – дори – в самото зачатие

на непорочната Дева.


Но по-добре е да се поклониш на реалността
с дълбоките й гробове,
които после,
заради давността,

ще ти се сторят толкова мили.

Да.
По–добре е да се поклониш на реалността
с  кратките й пътища

които после

удивително

ще ти се сторят

широки,

ще ти се сторят големи,
трудни,
осеяни с компромиси,

ще ти се сторят с големи криле,

ще ти се сторят големи като птици.

Да. По-добре е да се поклониш на реалността

с оскъдните й мерилки

които после

накрая,

ще ти послужат като перила,

(макар и, не особено чисти),

поддържащи равновесието

на куцащите ти истини
по неравната стълба.

 

Критерии

 

„...среща с малката смърт”

Гарсия Лорка

 

 

Малката смърт на кучето.

Малката смърт на птицата.

 

 

В нормални размери.

Човешката смърт.

 


Сонет
  


Преживей ги всичките.

Преживей ги отново,

все едно – са сняг,

танцуващ сняг на сънищата.


Преживей ъглите.

Преживей своето място.

Завържи възлите

между доброто и злото.


Но преживей мига.

И века преживей.

И вика преживей.

И смеха преживей.

 

Преживей стиха.

Преживей ги всичките.


Стихове с епиграф
 
                      
 
"това, което е позволено за Юпитер,

 не е позволено за бика"


Всеки пред Бога е

гол. 
Жалък, гол
и нищ.

Във всяка музика

Бах,
Във всеки от нас

Бог.

Като вечността-

на Бога.

Бренност-

като феодална област на биковете...

Божествен ще стане за нас

Залезът на боговете.

И трябва да рискуваме небето,

И, може би,

безвъзвратно.

Още веднъж няма
да ни разпънат
И да ни кажат след това:

тление...

И ние

ще вием
от раните си

След това

ще пожелаем
страстно даровете...

Във всеки от нас е неговият

храм.

И във всеки от нас е неговият

гроб.

Юродствай,
похищавай, моли се!
Бъди сам,

като пръстта!
..
...като биковете -
мистичен и нищ,

Вечен на Бога

кръст.
 

 


Глаголи


Обкръжен съм от мълчаливи глаголи,
които приличат на чужди глави
глаголи,
гладни глаголи, голи глаголи,
главни глаголи, глухи глаголи.

Глаголи без съществителни. Просто - глаголи.
Глаголи,
които живеят - в подземията,
говорят - в подземията, раждат се - в подземията,
под етажите
на всеобщия оптимизъм.


Всяка сутрин отиват на работа,
забъркват разтвор и пренасят камъни,
строят град,  всъщност, не строят град,
а паметник на самотата.


И си отиват, скриват се
в чуждата памет,
стъпвайки от дума в дума,
с всичките свои три времена
глаголите възхождат
към Голгота.

И небето над тях
е като птица над гостилница,
все едно,
стоят пред заключена врата,
някой удря, забивайки гвоздеи
в миналото,
в настоящето,
в бъдещето.

Никой не идва, никой не ги взема.
Ударът от чука
се превръща във вечен ритъм.

Земята като хипербола лежи под тях
и небето - като метафора плува над тях!

Леонид Шваб

***


Шахматните фигури се разпиляват.

Вятърът удря стъклото.

От тъмнината се появяват Фридрих и Елза.

 

Фридрих и Елза,

потанцувайте, като цигани,

Любовен танц.

 

Не, - отвръщаше Елза – Аз съм безумно слаба,

Но Фридрих е в отлична форма.

 

И Фридрих връхлитал, като безумен.

Хващали се ръцете,

Танцували, като цигани.



***
Ние сякаш спим и сякаш насън

Носим на Фридрих тъмното пиво.

 

И Фридрих тържествено и нетърпеливо

Пие, сякаш е вино, тъмното пиво.

 

Пази неловко, хмелно мълчание

Гледа Елза Скифлд, развълнувано.

 

И ние, сякаш се съвещаваме –

оставяме влюбените сами.


И чакаме, чакаме, чакаме до сутринта,

Когато тя излиза –   време е да тръгваме.

 

А Фридрих спи и диша  с- покойно, тихо,

Сякаш прегръща Елза Скифлд




***

Всяка вечер жените плуваха в езерото.

 

Мъжете се застояваха в беседката.

 

Никога нямаше звезди.

 

Миришеше на коприва.

 

Миришеше на желязо и на коприва.

 

Телеграфните стълбове обкръжаваха пристройките.

 

Близо до каменните насипи.

 

Водните камъчета светеха в тъмното, движеха се.

 

Стъпките привиждаха се като гласове.

 

***

На нашата Енска улица
Имаше изправителен дом,
С копиевидна ограда
И готически прозорец.

Препречвайки  входа,
Дежурният
пазач
И нашата родна улица,
Считаше за своя.

И денем и нощем музика
Свиреше в заключения двор,
И затворените, като момичета,
Обикаляха с танцувални стъпки.

И погледът, остър и хладен,
Не
преминаваше през бариерата,
И от небето ангелите Господни,
Със замах,
Хвърляха гирлянди и серпентини.

 


***


Часовете звънят, сърдят се, плашат.
Мъжът е болен, кожа и кости, скелет.
И жената, гола като дърво,
Прегърбвайки се, подава обяда.


Виолетова супа, сельодката пее върху блюдото,
Мъжът маха с вилица копър
а,
И жената, прикривайки с ръка гърдите си,
Гледа през прозореца като през мощен телескоп.

Вселената е безлюдна,
Ветровете се вървят в кръг,
Мъжът диша трудно, внимателно,
Несъпротивявайки се, той вижда съня.

Той спи много, сънят идва често –
Като в дом за танци,
Извежда жена си да потанцуват чарлстон
И забива нож в гърба й.

 

***

Кришна не плаче.

В градината мечките преследват дъщерята на англичанина.

Усещайки опасността, момичето се крие зад камъните.

И зад оградата порастват петунии.

Колкото планетата е по-малка, толкова по-дълговечна e мълнията.

 

На сутринта къщата напомня за себе си с приятелите на англичанина,

Момичето спи върху тревата,  дъждът е престанал.

Вместо мечките, виждаме берачите на памук.


***

Падам върху мокър барабан

Колко много злато има в джобовете на куртката ми

Появява се старец мъртъв и добър

Върху дясната ръка на стареца тържествено стои ястреб със счупен клюн

 

Аз съм уволнен  войник

Четирима санитари ме носят


* * *

Главата ми е сокол,
а на планинските пасбища не остана никой,
Богородица лети над водата,
Сякаш над Измайловското езеро.

И в кулата затвореният военен летец
плаче, с  непоколебим поглед,
роден е в Удмуртия, сломен е,
но никога не унива.

А съдбата и съвестта се сражават като врагове,
виждам летецът като притежател на земята.
Аз също ще остана сред живите, като герой, като единствен син -
С огромен ръст, със заешка уста.



***


Зад къщите, зад Христовия венец любим,

Белееше се макета на Европа, от сив каучук,

Като паметник на разделението на Полша.

 

Звучеше музика изпод земята,

По случай раздялата, приятели.

И тополите напомняха за градинарите,

И ябълките напомняха за продавачите.

 

И в тревата се множаха хермелините,

и върху глинените тераси блестяха златните монети.

И сякаш пред смъртта стоеше живата ограда,

Като по време на война.

 

Ние самите едвам дишахме,

Ядяхме сливите като картофи,

Пряката реч преминаваше в псалмопение,

И горният слой на пръстта оставаше прозрачен, ей Богу.


Върху мускулите ни блестеше роса,

Земята беше Месопотамия,

Ние бяхме един човек - очевидно,  прославен военен летец-

Без възраст, без предчувствия.

Олег Юрев



Смляната на малки късчета мъгла

се изсипва през решетките в съкления огън –

птицата-игла се пробужда

и лети към изтънялата луна.

Разтваря се светещия зрак –

разтваря се свистящия мрак.

 

Здравей мъгла моя, ясна, зимна,

здравей, нощ, светещо кълбо –

птицата-игла-Полихимния

се завръща в белия пожар.

Зеленият вятър върху заснежния плац –

вълкът улавя фаталната овца.

 

 


В рая пускат само птиците,
Само птиците, само рибите,
Топящият се лъч пречупен през водата.
Само светеща тъма
(На хълма може да се съгласиш
За известно време да не се спускаш
До нещастието).

В рая пускат само тези
Единствено тези, които не сме ние,
Само светещите във водата и над нея.
Само тези, които са обещали
Без начало и основа
Да легнат върху изпълнената със светлина игла
При свършека на дните.

1983


Стихове от югозапад


Димът се разнесе над планините
и в опустошените отвътре женски покои гинекея,
и ходещия пеша гарван, като горски дух Гракх,
който им крещеше на мъртъв език.


И слушах, наклонени копия,
наклонена гора над влажните склонове,
и два огъня – като два коня -
които летяха в зеления въздух.


VII, 2008, Лорен, Швейцария


СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ, романс

 

Къде са голите зими?

Няма ги вече

Нито в Невския въздух, нито в Рейнския.

 

 

В книжния еврейски двор

Неугасимият сняг записва отново

Като светлина  в света.

 

 

Догаря неугасимата следа

Слюда – във въздуха

В безследно изчезналия еврейски двор.

 

 

И в Невския проблясък, и в Рейнския

Отново: само снегът като стълба нагоре.

До обездвижените звезди.

 

За зимата

 

в Русия където са горите

пълни с полупрозрачни салове

почти стигащи нивото на сивите борове

звездите летят под повърхността на лицата

големи и плоски облаци

се спускат към нея като черен скиор

две искри очертават огнивото

освобождаващо се от влагата

 

 

при-стъпи и потърси в мрака

къде е бил или не е бил бедният дух

къде прахът се е превръщал в прах

сиви петна черен пух

сигнални звезди за пътниците

до най-високият етаж

зимата полупрозрачна като природна храна

земята - е вече нахранена. 

 

Просто стихове

Квадратната река се оглежда в реката
През ослепителните облаци.
Пораснали са къщите, а техните отражения
Върху леките звезди са стеснени;
И така зимата – като бял клей -
Се превръща в дребна монета сред просторния стих.

За какво са тези стихове? Всъщност, време им е да започнат.
(Леки в тягостностно сладкия аромат на листите.)
Да пишем със снежинки върху невската тъма
За да останат тайните на звездите запечатани .
Така правят горите и градовете.
И собено нашите.  В това е бедата.


...и там ще полетим, където линиите на моста

Светят при изгрева като мъртви щикове,

Където ръждясалите гилзи подскачат

По проблясващия мрамор на реката,

 

 

Където слънцето се излива във високите железни чаши,

Където въздухът връхлита и изгаря като в огледало,

Където дори смъртта на любимите стихове

Говори през кърпите.


Прогноза за лятото

 

Аз виждам сините дворове,

Където стените димят.

Върху Йерусалимските камъни

Ти положи своите дарове.

Владимир Шенкман (1955 - 2002)

 

Лятото ще бъде червено като влак-стрела.

Върху спрелите колела, изстудени до бяло,

и върху колелата нагорещени до златно

се запролетява – в променливо от черно-жълто  да синьо-зелено.

 

Лятото ще бъде бяло, ще завали златен сняг.

Вятърът ще започне да духа наобратно  в празната уста,

и ще стане черно зеленото от летящи насекоми,

излитащи от йерусалимската Нева.

 

Лятото ще бъде черно и в него – златните фенери.

На разливащата се под небето йерусалимска Нева-река

метеори раздвижваща, прекосявайки ги,

ще прелети – от зелено-сините  до жълто-черните летящи насекоми.

 

Бог – това е кутийка.
D. J.

и там където небето се влива
и там където светлината изтича –
в изтънелия свитък на снега
като разтворен лист

и там където мрака се влива
и там където мрака изтича –
в светлите късове сняг разгръщащи се
в повърхността на леда

и там където отдясно е мрак
и там където отляво е мрак
като странен отекващ шум
в светещите сфери

и ако долу е прах
то значи – горе също е прах
взривяващ се върху планините
върху – белите планини.

XII, 2010


Дъжд, тринайсетстишие


В ужасните тези стени, където Йоан,
В младенчеството си лишен от пурпурната багреница…

В. К. Кюхелбекер «Сянката на Рилеев»


лишен от пурпурната багреница
през оголените жици
паркът чернее в никъде

вземайки перо от гълъбица
от разгроменото гнездо
с бърз почерк на убиец
водата пише под вятъра

пише пише недописва от земята до небето
мъртвите изпарения няма да додиша
изпълващият жар няма да допише
телените жиците няма да раздвижи

и не със сянка и не
без


По-на север

Колкото по-на север, по-ясна става тишината,
Бледнее триъгълна водата,
И звънките искри в небесните поля,
Като хиляди дроздове, летят наникъде.

Колкото по-на север, сребристи светят раменете,
На върбите, оглеждат се във празните огледала -
По-близо до острова на хипербореите, дъбът
Увива с двойния си ствол последната скала.

Колкото по-на север, замръзват устните като двуцевна флейта,
Изгризани, от тях прокапва бяла йод,
И северни, треперещите пръсти,
Затварят отворите откъдето, идва пеещата смърт.



Из «Обстоятелства на местата»


Нощно море във Франкфурт. Април. Еднопосочна улица

 



...Вече е съвсем нощ, когато луна-парка угасва, усещането е още по-остро: горната половина на Германия се е отчупила и е отплувала нанякъде; при-дошло е черно- стъклено море, стои там долу, зад дърветата – мълчаливо изкачвайки се, рядко проблясвайки, дишайки в сивата повъхрност...

 

Разбира се, никакво море няма – и какво би правило то, Северното, в този почти южен град?  Въпреки че...някой спускал ли се е там долу, за  да провери?


В Прованс

 

 

 

Злато, есен, бледа пустота.

 

И нищо сребристо, дори сребърна топола! И в маслиновите дървета - няма сребристо в тъжно-сребърните лентички, а в зелените...

 

Скърцайки с крила, от планина на планина, бавно се промъква гълъб.

 

Цикадата помаха пред лицето на пътеката,  като кръгообразно завъртане в нещо черно или може би просто в стъмващото се отвътре.

 

...Кестени-местени...

 

Облаци сиви като олово, после сини като злато, после черни като нищото.

 

С тихо ”фър-р-р” прелетя нощна пеперуда. Или  това е животът? -  би попитал сенилният Тургенев.

 




За геометрията на веществата и съществата


На
Олег Панфил

 

 

 

Снегът (идващ, разбира се, а не лежащ  по бордюрите и под стените на зоопарка във вид на мъртви, сиви кучета) винаги има обем: височина, широчина и дълбочина. Отвън е с четири-( три-)разклонения, а отвътре е кръгообразен. Снегът е бял, жълт и зелен.

 

 

В дъжда има само две измерения: къде (и откъдето) и да погледеш, той винаги е пред теб: из-под (не от!) небето, виси като мрежа с една или друга плътност и клетъчност,  мрежата се върта заедно с очите ти и настойчиво се опитва  да  докосне носа ти - подозрителен и хладен. Дъждът може да бъде лилав, а понякога черен.

 

 

Когато дъждът се е разпаднал, разотишъл се е в различни посоки, във въздуха остава само въздух, а въздуха има само едно измерение - дължина. Всъщност, въдухът – това е проблясващо (отвътре или на повърхността) копие, летящо право към теб.

 

 В точката.

 

Михаил Ямполски

в превод

Maria Lipiskova

Would you like to be my lover?

To bring bombs to certain places. Slowly.
Descending into deep crevices. Slowly.
Filling them up with your hands.
And exitting. Slowly.

Placing words.
At certain places.
While shielding yours eyes.
And walking away. Slowly.

To hear the explosions?





проекти

бележка

Всички текстове в този сайт са авторски и използването и препечатването им е възможно единствено след изричното съгласие на техния автор.
Мария Липискова





ИзпратиИзпращане ...
реклама
Уеб сайт в alle.bg